Нашето куче Арчи
Книги,Свободно време

Колко точно струва любовта на едно куче?

Нищо. Буквално. Дори не и още любов. То ви обича. Без значение от вашите чувства и намерения. За тях не пита. Ако говорим за истинска и чиста любов – това е. Любов, която наистина нищо не иска в замяна. Бихте казали, че това е любовта към партньора? Ами не. Тя изисква – минимум разбирателство. Любовта между родители и деца? Не. Едната страна иска грижа, другата – послушание. Кучето е единственото живо същество, което ви обича, без да иска абсолютно нищо от вас. Няма нужда да ви го казва. Вижда се в онези огромни и сякаш вечно тъжни очи.

Когато нашият малък Арчи дойде вкъщи, плачеше. Да, до този момент не мислех, че кучетата могат да изпитват тъга и да плачат наистина. Сълзите се стичаха от двете страни на нослето му и бягаше далеч при всеки опит за контакт. Все още ни нямаше доверие. Бяха го взели от средата, в която растеше със своите братчета и сестрички. Те бяха всичко, което си е имал. С тях си е играел по цял ден и изведнъж тях ги няма. На тяхно място идват група големи и страшни хора, които му говорят на неразбираем език и му се усмихват насреща. Винаги съм се чудила всъщност дали кучетата разбират усмивките или ги приемат като заплаха, защото нали те си показват като предупреждение. Дали не пречупват нещата през собствената си призма и вместо да ги приласкаваме с усмивките си, всъщност да ги караме да се страхуват от нас? После се успокоявам, че те инстинктивно усещат чувствата, затова вероятно знаят какво им готви човекът отсреща.

Нашето куче Арчи
Нашето куче Арчи

С времето нашият Арчи свикна с нас и започна да позволява да бъде погален. А сега? Сега няма търпение да изляза на двора, за да легне в краката ми и да ми дава любов. Когато за момент спра да го галя, повдига глава и ме поглежда. Ако не продължа, той започва да ближе краката ми. Вероятно смята, че е негов ред да отвърне на любовта. Никога не ме пуска да излизам и, когато все пак го правя, погледът му на вратата е наполовина тъжен, наполовина смешен.

Радва се на всеки човек, който мине през вратата. Запомня ги, а тези, които са го погалили при идването си, получават специално отношение – щастливо джафкане, въртене на опашката и тичане в кръг. Колко мило му става на душата на човек, като го види така! Всеки път, когато се прибирам отнякъде, още като чуе, че вдигам вратата на гаража, хуква през глава, за да ме посрещне пръв. Души колата, за да разбере къде съм ходила без него. Толкова е мило!

Днес прочетох „Сянка“ от Васил Панайотов и още веднъж си припомних на каква безкористна любов са способни кучетата. Биха те издърпали за крачола дори от смъртта, а ако не успеят, ще обвиняват себе си, не теб – че си ги изоставил. Любовта на едно куче може да прави чудеса! Какво могат да правят хората в замяна?

Може също да харесате...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *